И още за вярата, надеждата и любовта

Браво на Асето – детето не само изпълнява прищевки и глезотии на другите блейковци, а и допринася за лиричното ни просветление. Много благодаря пиле:)
Тъй като все още остават няколко минути до края на този хубав празник „Вяра, Надежда и Любов”, няма как да не се включа с подобна тематика. За мен поне, тези теми са свързани основно с два текста, или по-точно две песни:

What A Wonderful World

I see trees of green, red roses too
I see them bloom for me and you
And I think to myself, what a wonderful world

I see skies of blue and clouds of white
The bright blessed day, the dark sacred night
And I think to myself, what a wonderful world

The colours of the rainbow, so pretty in the sky
Are also on the faces of people going by
I see friends shakin' hands, sayin' "How do you do?"
They're really saying "I love you"

I hear babies cryin', I watch them grow
They'll learn much more than I'll ever know
And I think to myself, what a wonderful world
Yes, I think to myself, what a wonderful world

Louis Armstrong

Imagine

Imagine there's no Heaven
It's easy if you try
No hell below us
Above us only sky
Imagine all the people
Living for today

Imagine there's no countries
It isn't hard to do
Nothing to kill or die for
And no religion too
Imagine all the people
Living life in peace

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will be as one

Imagine no possessions
I wonder if you can
No need for greed or hunger
A brotherhood of man
Imagine all the people
Sharing all the world

You may say that I'm a dreamer
But I'm not the only one
I hope someday you'll join us
And the world will live as one


John Lennon

Макар твърде идеалистични, тези песни винаги ме изпълват с вяра и душевна радост, защото са неоспоримо доказателство за доброто у всеки у нас – дълбоко скрито или все още явно и открито, то съществува въпреки злобата, завистта, сребролюбието и вечния егоизъм. Иска ми се да вярвам, че повечето хора все още не са ослепели за най-ценното и топло чувство, а именно любовта – между родители и деца, между мъж и жена, между приятели. Истинската обич те кара да забравиш себе си и да мислиш за другия, за човека до теб – какво по-хубаво от това да не робуваш на собствените си егоистични желания, а да направиш другите щастливи, да живеят в един по-добър и стойностен свят.

17 септември!

ЗА ВЯРАТА, НАДЕЖДAТА, ЛЮБОВТА
МЪДРОСТТА, ако въобще някога сме се докоснали до нея
за всичкото и нищото…

за Вярата
в утре,
в свободата,
в любовта
в доброто

за Надеждата
която не умира
която ни кара да вярваме
която подържа любовта

за Любовта
която всички търсим
която по – рядко намираме
която все по – трудно признаваме…

за шанса
да повярваме
да се надяваме
да обичаме
да признаваме
да бъдем!...

за Mъдростта ...



ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Дамян Дамянов

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайнствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

Кралят на блуса

или колко интимен може да бъде един мъж с неговия музикален инструмент

Задушното лято и високите температури вече са в историята, но концертната ни треска гори с пълна сила. Какво да се прави, съдба – музиката и приключенията при нас вървят ръка за ръка.

Отново почивните дни ни вдъхновиха да кроим планове за качествени преживявания или най-малкото количествени натрупвания, които да доведат до качествени изменения. Като за начало, малко свеж планински въздух в полите на Рила и порядъчна доза силно слънце край брега на Марица ни заредиха батериите. Последва обилна доза домашно-приготвена храна, игри с полу-диви или полу-домашни (според трактовката и настроението) котки и кучета, люлеене на хамака под сянката на ореха, литературно четене на полянка, малко дъжд и много облаци, готварски курс „как се прави лучник (или зелник по долнобански)”, сблъсък с темпераментни френски коли и неработещи акумолатори, нелепо подхлъзване тип „пльос”, километрична опашка пред един злощастен банкомат (единствения работещ от пет такива устройства, посетени от нас в събота, 8 септември), разходка до Костенския водопад, похапване на вкусна пъстърва в битовото спа кътче „Езерото”, посещение на историческия обект „Траянови врата” и успешно упражняване на спортната дисциплина „катерене на крепост с контузено ляво коляно”. След всичко това, вече бяхме подготвени за кулминацията – концерта на Гари Мур в София.

Пресни, пресни от магистралата, имахме време само набързо да си обръснем двудневната брада, да теглим един освежаващ душ и да хукнем към НДК. Блейковският клуб беше почти в пълен състав, заредени, готови и настроени за звън на китари. Обаче търпението ни беше подложено на изпитание – две подгряващи групи и дълга, леко изнервяща пауза, предшестваха появата на Гари Мур и неговата група. Както и да е, нервното потропване се изпари яко дим когато зазвуча тя, КИТАРАТА, под ритъма на блуса. Имах чувството, че присъствам на някакво откровение, изповед на една КИТАРА – как и кога за първи път е попаднала в тези северно-ирландски ръце, колко слаба и едновременно силна се е почувствала в тях, колко бурни емоции са изпълвали дните и нощите им, какви приливи и отливи са изживели заедно, колко трудности са преодоляли, докато открият истинското си призвание, как са се преоткривали и себеотдавали до полуда, как годините не само не са потушили страстта им, а са затвърдили любовта им и духовната връзка помежду им. Докато се нижеха минутите и групата свиреше на сцената, съществуваше само един свят – този на Гари Мур и неговата КИТАРА. Той знаеше безпогрешно къде се крие душата й, как да я докосва, кога да е нежен, кога да е твърд, как да я накара да пее, да стене, да крещи, да се моли, да плаче и да тържествува. Изпълнител и инструмент се бяха слели в едно неразривно цяло, ракривайки цялата красота от звуци, които само те могат да създадат заедно под ритъма на блуса.

Неописуемо е, емоцията трябва да се почувства, да се изпита на живо. Когато думите са безсилни, единствено музиката говори. И за да не ме обвините в прекалено романтични отклонения, в своя защита и като доказателство за всичко казано досега мога само да добавя, че на първия ред имаше едно момиче, изпаднало в транс върху раменете на приятеля си – който не е видял как се извиваше тялото й под звуците на китарата на Гари Мур, той не е разбрал какъв екстаз предизвиква той с всеки следващ тон.

There’s nothing else for me to say, I’ve still got the blues for you