Кралят на блуса

или колко интимен може да бъде един мъж с неговия музикален инструмент

Задушното лято и високите температури вече са в историята, но концертната ни треска гори с пълна сила. Какво да се прави, съдба – музиката и приключенията при нас вървят ръка за ръка.

Отново почивните дни ни вдъхновиха да кроим планове за качествени преживявания или най-малкото количествени натрупвания, които да доведат до качествени изменения. Като за начало, малко свеж планински въздух в полите на Рила и порядъчна доза силно слънце край брега на Марица ни заредиха батериите. Последва обилна доза домашно-приготвена храна, игри с полу-диви или полу-домашни (според трактовката и настроението) котки и кучета, люлеене на хамака под сянката на ореха, литературно четене на полянка, малко дъжд и много облаци, готварски курс „как се прави лучник (или зелник по долнобански)”, сблъсък с темпераментни френски коли и неработещи акумолатори, нелепо подхлъзване тип „пльос”, километрична опашка пред един злощастен банкомат (единствения работещ от пет такива устройства, посетени от нас в събота, 8 септември), разходка до Костенския водопад, похапване на вкусна пъстърва в битовото спа кътче „Езерото”, посещение на историческия обект „Траянови врата” и успешно упражняване на спортната дисциплина „катерене на крепост с контузено ляво коляно”. След всичко това, вече бяхме подготвени за кулминацията – концерта на Гари Мур в София.

Пресни, пресни от магистралата, имахме време само набързо да си обръснем двудневната брада, да теглим един освежаващ душ и да хукнем към НДК. Блейковският клуб беше почти в пълен състав, заредени, готови и настроени за звън на китари. Обаче търпението ни беше подложено на изпитание – две подгряващи групи и дълга, леко изнервяща пауза, предшестваха появата на Гари Мур и неговата група. Както и да е, нервното потропване се изпари яко дим когато зазвуча тя, КИТАРАТА, под ритъма на блуса. Имах чувството, че присъствам на някакво откровение, изповед на една КИТАРА – как и кога за първи път е попаднала в тези северно-ирландски ръце, колко слаба и едновременно силна се е почувствала в тях, колко бурни емоции са изпълвали дните и нощите им, какви приливи и отливи са изживели заедно, колко трудности са преодоляли, докато открият истинското си призвание, как са се преоткривали и себеотдавали до полуда, как годините не само не са потушили страстта им, а са затвърдили любовта им и духовната връзка помежду им. Докато се нижеха минутите и групата свиреше на сцената, съществуваше само един свят – този на Гари Мур и неговата КИТАРА. Той знаеше безпогрешно къде се крие душата й, как да я докосва, кога да е нежен, кога да е твърд, как да я накара да пее, да стене, да крещи, да се моли, да плаче и да тържествува. Изпълнител и инструмент се бяха слели в едно неразривно цяло, ракривайки цялата красота от звуци, които само те могат да създадат заедно под ритъма на блуса.

Неописуемо е, емоцията трябва да се почувства, да се изпита на живо. Когато думите са безсилни, единствено музиката говори. И за да не ме обвините в прекалено романтични отклонения, в своя защита и като доказателство за всичко казано досега мога само да добавя, че на първия ред имаше едно момиче, изпаднало в транс върху раменете на приятеля си – който не е видял как се извиваше тялото й под звуците на китарата на Гари Мур, той не е разбрал какъв екстаз предизвиква той с всеки следващ тон.

There’s nothing else for me to say, I’ve still got the blues for you